Йоана на Земята – Желе от грозде и пържени филийки

Имам необикновената способност да се събуждам рано през почивните дни. Толкова рано, че да се чудя ден ли е, нощ ли е. Чак яд ме хваща понякога, ама не мога да лежа и да натискам възглавницата в полубудно състояние. Не ме свърта и ставам. Още от малка съм си такава и винаги се чудих на децата спещи до обед. И им се сърдих даже, защото ми беше скучно и нямаше с кого да играя. Тогава си намирах самостоятелни занимания, които обикновено бяха рисуване, апликации или плануване на коледната украса и чудене как ще ми стигнат спестените от закуска пари за подаръци за цялото семейство. Потъвах си в моите занимания и знаех, че не трябва да звъня (по стационарния телефон, естествено) на приятелчетата, поне до 10 часа сутринта. За едно дете три часа са си цяла вечност.

Като пораснах, тази необикновена способност си остана и колкото и да ми се иска не можах да я опитомя. Разликата оттогава и сега е в различните занимания, които си намирам и задължителната чаша кафе. През изминалия уикенд нищо не се промени. Помъчих се да поспя още малко и точно в това полубудно състояние започнах да пиша в главата си история.

Слънцето вече е облизало високия хълм отсреща и раздава топлина наоколо. Хора щъкат по павираната улица и се чуват весели гласове с поздрав за добро утро. В магазина за вино и дегустация, две жени пият сутрешното си кафе, отпуснати на креслата си и нещо си говорят. От механата отдолу се носи аромат на пържени филийки. Двама дядовци спорят на висок глас, а ехото отразяващо се в отсрещния хълм, се промъква през открехнатия прозорец и достига до ухото ми. Вече болезнено усещам изтърбушените пружини от матрака на леглото, оцветили ребрата ми в синьо през нощта. Ставам. Да проверя дали всичко е точно така или сънувам.

Тази сутрин в Мелник небето бе мрачно, но въздухът топъл. Слизам за кафе. Виждам, че има също толкова ранобудни хора като мен. Поздравяваме се с добро утро, като че ли сме стари приятели. Купувам кафе и се връщам в стаята. Настанявам се на малката масичка на верандата отрупана с лилави грамофончета. Скалата отсреща рикошира мислите ми, също като гласовете на двамата дядовци. Отразени, те се връщат и задвижват пръстите върху клавиатурата.

Чудя се по кое време на деня да отида за дегустация на вино. Какви въпроси ще задам, ще си водя ли записки? Гроздето вече трябва да е узряло. Дали ще намеря някой, който да продава от собствените си лозя? Двамата дядовци продължават да спорят нещо на висок глас. Да спорят, не да се карат. Ще питам тях. „Рано е“ – казва ми единият дядо. „Като стане октомври, тогава. Вземи си отлежало вино, много е хубаво и не е тръпчиво като младите вина. И хубаво сладко имаме, от диви ягоди. Тази кола ваша ли е? Може да я преместите, че сега стока чакаме.“ – продължи да се обяснява дядото.

Започна да ръми. От София си взех и чадър, и топли дрехи, и затворени обувки, с надеждата, че времето ще е хубаво. Рано е. Оставам оптимист за останалата част от деня.

Излизам на разходка да пообиколя из винарските изби. Бай Райко се показа по едно време, а песъчливите хълмове заобиколили малкото градче станаха със златни отенъци. Около обед е, а аз вече съм изпила неизвестно количество вино от дегустации. Нося се като пиринска песен по павираната улица и си мисля за виното. Май трябваше да подложа с малко хляб, че толкова вино на гладно… Сещам се за пра-пра баба ми, която ядеше попара с вино и доживя почти до сто години. Много добре си я спомням. Олеква ми.

После започвам да се ядосвам на себе си, заради моята прекалена своенравност. Какво си въобразявам? Да не би да съм в някое френско шато. За какви записки говоря, за какви въпроси. Като ми налее някой вино до ръба на чашата и ми идва да му я изплискам в лицето. В избите няма компетентни хора, а само поставени лица – да ти налеят вино и евентуално ако решиш да си купиш да ти наточат от бурето. И виното, и то такова.

Вино от широка мелнишка лоза – това оказа се, не е моето вино. Съжалявам. Има характерен аромат и вкус, сякаш бяха сложили някакви билки в него. Но нещо не ме грабна. Е, купих три бутилки от различни изби, колкото да не съм капо. Пък и за приятелите да има, да опитат. И сладкото от диви ягоди не пропуснах, че и едни хубави смокини си намерих. Ама щеше ми се и грозде да опитам.

Пак обикалям из къщите и питам има ли някой, който да продава грозде от мелнишката лоза. Получавам все един и същ отговор: „Рано е.“ Един човек ме упъти към съседните села. Аз нали съм си наумила нещо, та тръгвам. По едно време гледам, на пътя до една къща масичка, а върху нея тава с грозде. Спирам с последна надежда. Влизам в къщата, посреща ме възрастна жена. „Бабо, какво е гроздето?“ – питам аз. “ Па язе от сортове не разбирам. Опитай, кат ти ареса…“ После и тя ми обясни, че гроздето от широка мелнишка лоза не е узряло още. Купувам от това, което продава. Три килограма по левче. „Да си жива и здрава!“ – сбогувам се аз. „Със здраве да си го изручате!“ – изпраща ме тя.

По пътя към София си мисля, че трябва да дойда в Мелник през октомври и че трябваше да опитам от онези пържени филийки. Но така и така съм на тема грозде, защо да не си приготвя нещо сладко. Желе от грозде. За пържените филийки, които ще направя в някоя от неделните ранобудни утрини.

Желе от грозде

Продукти:

• 2.5 кг червено грозде
• 1 л вода
• 1 кг захар
• 40 г ябълков пектин

Какво още е необходимо:

• тенджера с вместимост 3 литра
• преса за картофи
• тензух или фина цедка
• 2-3 порцеланови чинии охладени във фризера за проби
• стерилизирани буркани

Гроздето се измива добре и зърната се оронват от дръжките. Поставя се в голяма тенджера и се залива с водата. Тенджерата се захлупва с капак и се слага на умерен огън. Гроздето се вари 30 – 40 минути докато омекне и зърната се разпукат. Маха се от огъня и се намачква с преса за картофи.

Сокът се прецежда от люспите и семките с помощта на тензух или фина цедка.

Ябълковият пектин се смесва със 100 грама захар. Добавя се малко от гроздовия сок, докато се получи рядка каша. (Целта е пектинът да се разтвори в течността за да не се образуват бучки при варенето.) Сместа с пектина се добавя към останалия гроздов сок и се разбърква добре. Слага се на умерено силен огън и се оставя да заври. Когато заври се добавя останалата захар. Оставя се пак да заври. Температурата се намалява и сокът се вари до желаната гъстота. Периодично се премахва образувалата се пяна по повърхността.

Времето за варене може да варира, в зависимост от количеството вода в гроздето и температурата на варене. Сокът не трябва да ври буйно, а да къкри, но постоянно да има балончета на повърхността. При мен варенето отне около 1 час и 30 минути. Най-добре се проверява за готовност като се капне капка върху много добре изстудена чиния. Изчаква се няколко секунди и ако капката се стегне, без да се разлива при наклоняване на чинията, желето е готово.

Готовото желе има сравнително течна консистенция (докато е горещо), но когато се охлади се стяга.

Докато е горещо, желето се изсипва в затоплени буркани. Съхраняват се в хладилник. Може да се стерилизират за 5 минути за по-дълго съхранение.

Пържени филийки

Пържени филийки не бях приготвяла от… не си спомням откога. Има няколко различни начина, по които се приготвят и съм уверена, че всеки, който ги обича е намерил своят. Най-семплият начин е филийките да се потопят в разбити яйца и да се изпържат в силно нагрята мазнина. Към яйцата може да се добавят прясно или кисело мляко и малко брашно за по-плътна панировка. Аз ги приготвих, както си знам. 🙂

Продукти:

• 8-10 половинки филийки хляб (използвах домашен хляб от спелта, замесен с квас)
• 2 яйца от свободно отглеждани кокошки
• щипка сол
• 50 мл прясно мляко
• слънчогледово олио за пържене

Яйцата се разбиват със солта. Добавя се прясното мляко. Филийките хляб се потапят в сместа и се напояват добре и от двете страни. Пържат се в силно нагорещеното олио от двете страни докато получат златисто кафяв цвят. Отцеждат се от излишната мазнина върху кухненска хартия.