Уважавам семейните празници. Винаги съм ги уважавала. Винаги ми е било приятно да се съберем, да побъбрим, да поспорим, да се повеселим и да поплачем (понякога), обливайки спомени и надежди с домашно вино. Моята непринудена сантименталност ме връща в хубави спомени, които пазя като скъпоценен камък. Не съм загубила нищо от миналото, така грижливо пазено в моето съзнание. Но миналото си е минало! Настоящето дава превес над нещата и докато се усетя, моят по-малък брат вече има семейство. А пък аз съм леля на един палавник. Леля!
Ab ovo
(„От яйцето“ = от самото начало. Изразът се употребява като упрек срещу лице, което започва разказ от много далече.)
Майка му го учи да ми казва Йоана. Обичам да ме викат по име. Не знам точно защо, но ми харесва. Племенникът ми обаче не се поддава. Вика ми лельо. А пък аз крача гордо, макар и понякога да ми се сърди. Сърди ми се, защото не му давам да ми пипа козметиката. Иначе е много щастлив, когато му пускам филмчета с Макуин Светкавицата. Той е само на 2. Говори си някакъв негов език. Но измежду неразбраните думички, отчетливо се чува: мама, тате, леля и Макуин.
През по-голямата част от времето ние сме разделени. От стотици километри. От онова място, от което съм взела само най-хубавите спомени и се смея на лошите сега. Това не ми пречи да го обичам. Радостта, че съм леля става по-голяма, когато разстоянията между нас станат много малки, толкова близки, че да го гушна. Той се дърпа. Но аз знам, че ще порасне. Тогава ще мога да си говоря с него. И ще си налеем по чаша от домашното вино, което баща ми ще приготви с толкова любов, че тo на мига ще влезе в кръвта ни и ще избистри, иначе размътените ни мозъци. In vino veritas. (Във виното е истината)
На семеен празник, също така баща ми изважда някакви прашасали бутилки, с покрито с восък гърло, скрити на тавана от незапомнени времена и очакващи момент като този. Спомням си, че виното отдавна го изпихме, май беше за завършването ми. Но има и едни други бутилки, които баба наричаше цяр. Гроздова ракия с ароматни билки, кехлибарен цвят и точеща се като олио. Време беше да извадим и последните запаси.
Празникът предстоеше. Аз като една дисциплинирана, грижовна и кулинарна леля, поех приготвянето на тортата. Предстоеше едно наистина незабравимо преживяване… в кухнята. В моята кухня!
– Колко гости са поканени? – питам аз, за да знам какво да правя.
– Около 60 човека.
– ?!
Шестдесет човека за едно кръщене! Хора, полудяхте ли? Тортата, която си представях до момента се изпари със скоростта на светлината, а умът ми започна нещо да блокира. „Ок, ок“ – повтарях си аз и зачаках паниката да премине. В този момент споделям с баща ми. Той ми казва: “ Я си почини, ще взема една торта от сладкарницата“. Аз като чух това се съвзех и съвсем неуклончиво му заявих: „Знам какво да правя!“ Егото в мен се обади.
Седмица преди събитието аз все още нямах пълна идея какво ще правя. Обзе ме паника. Нямах идея, нямах списък – трагедия. Организираният и подреденият човек в мен бе отдал място на блуждаещи мисли и меланхолия. Трябваше да се съвзема! Трябваше да се върна на Земята, тук и сега. Направих го, макар и с известни усилия. Намислих си каква торта ще приготвя. Изпробвана. Сега не му беше времето за експерименти. Изготвих списък за пазар. Припаднах пред него. Отново паника. „Я се стегни!“ – казваше глас вътре в мен. „Няма да ти е първото, нито последното.“
Res severa – verum gaudium
(Сериозната работа – истинска радост)
Четири дни преди събитието напазарувах всички необходими продукти. Не изглеждаха чак толкова много. Знаех, че ще се справя. Но ми трябваше асистент. Някой с голямо въображение и талантлива ръка. Знам кой е – Сандо. Работихме заедно в онзи ресторант. Той беше, както се казва дясната ми ръка и декорираше торти под моя строг поглед. Все му се карах. Но той е разсеян – присъщо за гениите.
Сега отново пое усърдно задачата на „дясната ми ръка“, но този път много се смяхме, забавлявахме и накрая се почерпихме за добре свършената работа. Макуин е готов! Оставаше да изпека останалите платки, да приготвя крем, да го изчакам да изстине, да сглобя основите, да замеся захарнато тесто, да покрия тортите… до два през нощта.
Unguibus et rostro
(„С нокти и човка“ = с всички сили)
Знаех, че вкъщи, в Ловеч, обстановката ще е нагорещаена. От приидващи гости и роднини, които не съм виждала с години и които да ми досаждат с вечния въпрос: „Кога ще се омъжваш?“ Мразя този въпрос. Мразя да отговарям на този въпрос. Хора, гледайте си работата!
Представям си се воъражена с миксер как изгонвам всички по стаите и слагам бариера на вратата на кухнята. Как викам по всеки, който се осмели да наруши моето пространство. Как изведнъж ми свършва някакъв продукт и се налага да обиколя целия град без да знам къде ще го открия, а като се върна терена ми ще бъде окупиран от любопитни очи, някой ще си е забол пръста в крема, а друг ще си намаже ягодовото сладко на филийка, защото е пригладнял.
Та, за да не изнервям допълнително обстановката (и себе си), затова реших, да приготвя тортата в София. Щях да занеса разглобената торта в Ловеч и да я сглобя в ресторанта, точно преди всички да ахнат. Трябваше ми стабилен транспорт. За нещастие, точно сега не разполагах с автомобил. Отново паника. Ами влак? Най-добре ще стане с влак. Спомних си как преди години (много години) взимах разстоянието Ловеч – Русе и обратно, сякаш отивам от нас до пазара. Прегледах линиите. Опцията беше следната – 4 часа път с прекачване в Левски + 1 час престой по гарите. Абсурд! Представих си как мъкна две основи за торта, една кола Макуин и личен багаж, издъхвайки прекачвайки се по гарите. И то в тази жега!
Остана автобусът. За щастие моята маминка пристигна в София от Атина точно в този ден, в който аз трябваше да отпътувам за родния град. Купихме 3 билета за Ловеч. За нас двете и за тортата. И аз взех, че полудях! Една трета от тортата (най-голямата част) се возеше със собствено място, а останалите две части в моята и мамината пола.
Aut Caesar, aut nihil
(Или Цезар, или нищо. Т. е. или всичко, или нищо.)
И понеже Вальо трябваше да пристигне в Ловеч вечерта на същия ден, аз съвсем безразсъдно оставих в София по-голямата част от аксесоарите, които щяха да ми трябват за финалното сглобяване на тортата. Той трябваше да ги вземе. Имах достатъчно багаж за носене.
С мама пътуваме. По пътя четях „Моето семейство и други животни“. Заглавието ми се стори много подходящо за момента. Натоварили сме се на три седалки и се радвам, че в автобуса има добър климатик.
Телефонът ми звъни. Вдигам. Вальо ми съобщава, че ще дойде в Ловеч на следващата сутрин – деня на кръщенето и църковния брак. „Как така?“ – попитах аз с изненада и тревога. Сълзите ми тихо започнаха да се стичат. Не знам дали, защото спазвах благоразумие да не се развикам в автобуса, защото нямаше какво да направя или защото напрежението в мен вече трябваше да избие отнякъде. Вече не ми се четеше. Останах замислена и започах да прехвърлям варианти в главата си как и с какво ще сглобя тортата на следващата сутрин. Няма варианти. Всички необходими неща бяха в София. В такъв момент имам чувството, че земята се срива под краката ми, аз пропадам в тъмна дупка и никой не чува виковете ми. Няма изход. Но не мога да захвърля всичко. Мама ме успокоява.
Nolens volens
(Щеш не щеш)
Пристигаме. Целувки, прегръдки и радостни сълзи. Аз съм напрегната. Търся хладилник. Веднага! Тортата вече се разтичаше. Оставям я в ресторанта, където ще бъде тържеството и се надявам да оцелее до утре сутринта, когато щях да я сглобя. Или иначе казано някой от персонала, който не е информиран, че в онези кутии и пликове има торта, да вземе да сложи нещо отгоре им. Какво ли не ми минава през главата в такива ситуации?
Прибирам се. Вкъщи наистина цари хаос. Котката е избягала, стои пред блока и не смее да си влезе у дома. Баща ми и носи храна и вода. Не си намирам вещите, няма къде да спя. У нас ли съм?!
Pueritia semper amabilis
(Детството е винаги мило)
Отивам у баба. Влизам в стаята, в която ще спя. Лъхва ме толкова познат и толкова далечен аромат. Аромат на детство. На тоалетката с трикрило огледало са наредени мускалчета с розово масло. Фиксирам пишещата машина и така ми се иска да сложа лист хартия и да започна да пиша. Да си кажа всичко. Да изпиша всяка буква със силен удар, а след това да сложа нов ред със замах. Отказвам се. Машината е прекалено шумна, а аз съм прекалено разстроена.
Et gaudium et solacium in litteris
(И радост, и утеха се намират в литературните занимания.)
Телефонът пак звъни. Вальо е. Този път новините са добри. Ще тръгне от София в един през нощта. Аз чакам. През това време се заравям в библиотеката на баба. Трябва да се поддържам будна. Има предимно медицинска литература. Дядо беше лекар. Между тях заглавия с патриотични лозунги от комунизма. Не ми е интересно. Пристъпвам към класически заглавия от български и руски автори. Взимам първият от десетте тома на Достоевски и сядам да чета. Какви любовни писма е писал този човек! Струва ми се тежък и прекалено разточителен за два часа през нощта. Затварям книгата и се чудя кога ли ще и дойде реда.
Преминавам към познати неща – „Мъжът и жената интимно“. Разсмивам се. Всеки има тази книга. После хващам учебник по латински език. Пълно е с медицинкси термини, някои от които знам. Или по-точно – знаех. Попадам на латински сентенции и изрази. Очите ми веднага се вкопчват в един познат израз, който учителят по биология в осми клас непрекъснато повтаряше: Dum spiro, spero. (Докато дишам, надявам се.) Замислена над това се унасям на дивана. Не издържам повече. Втора безсънна нощ. Клепачите натежават и заспивам. След около половин час (може би) звъненето на телефона ме събуди. Най-после! Отидох да си взема безценния багаж пътуващ от София посред нощите. Заспивам спокойна. Почти.
Per aspera ad astra
(Чрез трудности до звездите (се стига) )
На сутринта ставам изпълнена с нови сили за престоящия ден. Отивам в ресторанта да сглобя тортата и да проверя какви са щетите от пътуването. И трите части не изглеждаха добре. Оправям каквото мога. Добре, че си взех допълнително захарно тесто. Идва ред на най-важната част от цялата торта – Макуин. Той беше прибран грижливо в кутия, още когато тръгвах от София, така че бе запазил целостта си. Единствено жегата не му беше понесла – имаше малко теч от захарното тесто, което дооправих и две сълзи на очите му. Няма случайни неща! Макуин е плакал, така както на мен ми се ревеше предния ден. Оставих го така.
De gustibus non est disputandum.
(За вкусовете не трябва да се спори.)
Тортата беше готова. Вече цяла и сглобена отдалеч изглеждаше добре.
Трябваше да тръгвам. Да се преоблека и да отида до църквата, където всички ще се съберем. За по-нататък не ми се говори. Тържество като тържество – всички са весели.
А тортата? Това беше най-вкусната торта, която съм приготвяла досега. Има си от всичко. Също като живота!
П.П. Това е първото ми и заклевам се последното пренасяне на торта в такъв мащаб, на такова разстояние. Сега си мисля, че поне имах възможност да наблюдавам какви са недостатъците при една такава операция. Usus est magister optimus. (Практиката е най-добрия учител.)
Цял живот няма да ми стигне да се отблагодаря на маминка. За всичко.
И разбира се не можех да пропусна да удостоя с танц един горд баща и дядо. Почти съм сигурна, че следващия път той отново ще ми каже: „Почини си, ще взема торта от сладкарницата“. Ти знаеш аз какво ще отговоря. 🙂
През цялото време племенникът ми беше най-щастлив. Сега има няколко коли Макуин, едната, от които изяде. 🙂
Dum vivimus, vivamus!
Още снимки във Flickr.
Ама то си е било цяла сватба!
Толкова много неща ми харесаха в написаното и толкова много от мислите и разсъжденията ти споделям и аз, но за тях – на по чашка – вино или кафе 🙂
Поздравявам те за прекрасната торта! Убедена съм, че гостите ще я помнят дълго време и че ще се запечата в спомените им наред с извадените бутилки от последните резерви, емоциите, танците и смеха!
За транспортирането те разбирам напълно.. и аз миналия уикенд полу успешно пренесох торта, която се беше наклонила застрашително на една страна и добре че беше в кутия, която да я задължи да не избяга.
Бъди сигурна, че дори и макуин да не е бил напълно перфектен, недостатъците са невидими за просто око 🙂
А и щом малкия пакостник е бил доволен, мисията е изпълнена, нали?
Недостатъците, наистина само ние си ги забелязваме. 🙂
Невероятен разказ, Йоана! Толкова искрен и неподправен! Да ти е винаги така сплотено, задружно и много щастливо семейството!!
А за онзи досаден въпрос „кога ще се омъжваш“, който ние момичетата-жени така мразим, ако някой има достойно досаден отговор, моля да сподели! Ще го използвам 🙂
„Когато му дойде времето!“ е моят отговор обикновено. 🙂
Аз казвах: „Утре!“ , после винаги следваше поне 5 мин. мълчание 🙂
🙂
Еее, ама това ти е най- най- хубавата статия! Така ме зареди и изпълни и въобще…. направо ми иде да те ощипя по бузите:)
А за въпроса кога ще се жениш… казвай че не се е родил още достойния:)
и моя 2 годишен племенник ме гони по площадките с бойни крясъци „Лельооо“
да ти е здрав и много палав племенника
Насълзиха ми се очите докъто четях за премеждията ти…
Важното е, че всичко е завършило добре 🙂
Поздравления за страхотното изпълнение на Макуин както и за всички красиви неща, които твориш 🙂
Толкова истинско си го разказала…все едно бях до теб и държах ръката ти. Пишеш невероятно.
Относно големите разстояния и пренасянето на „чупливи“ и „разтичащи“ се предмети, единствено се хващам да го правя с кола и хладилна чанта. Иначе ти сама си видяла, че това е mission imposible. Е, possible e, но с цената на много сълзи.
Хубав и прекрасен ден ти желая
не се и съмнявам че е била най-вкусната торта :-))
възхищавам се на упоритостта и енергията ти !
Невероятен разказ, Йоана 🙂 Прочетох го със сутрешното кафе и такова удоволствие ме обзе.. Обикновено като минат подобни преживявания започваме да виждаме само смешното, хубавото в тях, но си представям екшъна, в който сте били.. на мен също винаги ми се чудят защо приемам присърце въпроса с храната, тортите и подобни неща, когато се събираме- но съм убедена, че ти знаеш 😉
пп- Този Сандо, човек да го открадне просто :Р *все едно нищо не съм казала*
Олеееееееееее, страшна си! Не знам за други таланти, ама в писането, готвенето, а и в снимането си божественярска. Много ми хареса. Истинско, простичко, реално-чак ме заболя корема когато Вальо ти е звъннал, че ще се забави, но и някак си деликатно и фино- стил `Йоана`. Стискам ти палци, `изяждам` всяка нова творба, коята публикуваш, замислям се над всяка нова емоция, абе с две думи, много ти се радвам 🙂 Грам не мога да готвя, пълен кулинарен инвалид съм, ама съм ти страшен фен- на теб и на това, което правиш:) Пожелавам ти много късмет и много щастие 🙂
Респект… направо съм зашеметен от разказа… :о)
Прекрасна торта… Моя палавник (след няколко дни ще стане на 2г.) също го обожава филмчето… но неговия любимец е кольомчето (в превод камионче) Матьо… :о)
Житейските емоции са като подправките на трапезата, някои гозби им подхожда сол, на други пипер, на трети захар. Много ми хареса историята ти – богатата палитра от емоции, с които я поднасяш я правят толкова пълнокръвна, истинска и жива – истинско пиршество (от пикантното и соленото, та чак до сметаново-сладкото и меденото!
Поздравления за светлия повод – да ти е жив и здрав и много щастлив племеника!
Усмивки!
Снощи се смях,съчувствах ти,преглъщах и донякъде ти „завиждах“ искренно и добронамерено..,но най-вече останах очарована от тази прекрасна торта!
Поздравления! 🙂
Браво, Йоана! Страхотен разказ и снимки и толкова много вложена емоция.
Пожелавам ти, другия път когато баща ти ти каже „Почини си, ще взема торта от сладкарницата“ да е за рожденния ден на твоето дете.
Милена, благодаря за пожеланието. 🙂
Благодаря и на всички, които винаги сте с мен. Прекланям се!
Йоана, много ми беше интересно какво си замислила, когато подмяташе по някое изречение във ФБ. Силно впечатлена съм. Приеми най-искреното ми възхищение към идеята, въплъщението й и крайния резултат. Голяма цена си платила за всичко, но убедена съм, че си е заслужавала. Накрая остава усмивката и удовлетворението от добре свършената работа 🙂
БРАВО БРАВО БРАВО………………..
От името на сем. Калчеви, благодаря на всички за ,,строежа“ на прекрасната торта МАКУИН.
Аз ти благодаря, тате. 🙂
Мила Йоана, не че обвинявам, но откакто намерих блогът ти преди няколко месеца, съм качила 3-4кл. Всеки твой разказ или рецепта, ме карат да се насваждавам все повече на храната и все повече да се храня (което за мен е рядко събитие). И въпреки че до сега няма рецепта, която да не съм харесала, те моля за съчувствие към читателите ти – нека следващата рецепта е за всички дами, които обичат вкусотий, но все мислят за теглото си 🙂
Семейството ти звучи прекрасно и забавно! Да се живи и здрави всичките и особено малкия любимец на леля!
Последно, за което мога да те поздравя, е прекрасния разказ, който сподели с нас! Мисля, че всички чакаме денят, в който ще издадеш книга със също толкова (ако не и по) прекрасни разкази!
Хриси, приемам предизвикателството. Но първо трябва да си помисля малко, какво ще бъде това вкусно, здравословно и нискокалорийно нещо. 🙂
Йоана, много ми хареса разказът ти! Хубава торта сте направили. Малкият разбойник сигурно е бил много доволен. Убедена съм, че всички трудности са си заслужавали. Много успех за напред ти желая! 🙂
Супер разказ! С много хубав ритъм и замах. А преживяването си е било епично, но с много хубав резултат. Поздрави и приятни дни!
Обичам да чета разказите ти. А с този се настроих носталгично и много домашно. Благодаря!
Много ми хареса разказа ти, Йоана. Сигурна съм че тортата е била прекрасна.
Желая ти много нови кулинарни предизвикателства!
Много емоционален експеримент 🙂
Поздравления!
Невероятна си Йоана,събрала си толкова много таланти на едно място.Да ти е жив и здрав малкият палавник.И не на последно място искам да отбележа,че изглеждаш зашеметяващо в тази синя рокля 🙂
Поздрави!
Наистина и разказ, и снимки всичко е страхотно, следя твоя блог защото обичам да чета. А това което ни даваш е много добро, имаш според мен писателски талант. Е понякога изпробвам рецептите и ми се получават обикновено сполучливи. Можеш да запалиш с описанията си и хора, които не обичат да готвят. Продължавай да ни вдъхновяваш!
Joana, kazvala li sym ti che si vylshebniza?
joan4e blagodarim za vsi4ko kakvoto napravi za nas, be6e vsi4ko strahotno maklina se izqde ot kiko 6te prata snimki da vidi6 kak sladko go hapva obi4ka mete mn, mn, stra6no mn, jalko 4e sme tolkova dale4e i rqdko se vijdame badete 6taslivi i se obi4aite ot sem, petrovi 🙂 i kiko
Всичко което пишеш и правиш направо топли душата.
Вече съм ти верен фен.
ПОЛУЧАВАЙ МНОГО ЛЮБОВ !
КОЙТО ПРЕТЪРПИ ДОКРАЙ ПОЛУЧАВА НАГРАДА
Mного сладък разказ!! Браво Йоана, написала си го много приятно!
По повод пренасяне на торти се сещам за един случай, когато трябваше да прекараме с баща ми торта за сватба с булка и младоженец за украса с автобус. За по-голяма сигурност и защото тортата беше тежичка, баща ми седна с нея до шофьора. И по време на пътуването го гледам как се отпуска заспал върху тортата и младоженците потъват в нея… На няколко пъти го събуждах, после се наложи ремонт на тортата, но сватбата беше много хубава. Така че те разбирам за притесненията за пътуването.
Открих те наскоро, така че с удоволствие ще чета още!
Такива ситуации сега изглеждат комични. 🙂
Аз следващия път ще си поръчам DHL с хладилна камера. Пък колкото ще да ми вземат. 🙂
Чак на мен ми се напълниха очите… невероятна си и в разказа и в тортата. 🙂 Щастлив племеник имаш 🙂
Благодаря за това вдъхновено споделяне на вдъхновението 🙂 Уникално е!
Благодаря за целия разказ!
всяка торта, която правя изживявам по този начин. всяка. именно това е основната причина да правя торти само за близки и много рядко да изпълнявам поръчки.
Честно казано, в края на разказа ти се разплаках
Да, и аз се разплаках, заради емоционалността, която си вложила в това начинание. Прииска ми се и моят син, който също е фен на Макуин, да си има такава леля! а „моето семейство и други животни“ е в топ 3 на моите любими книги, колкото по-често я четеш, толкова по-уютно се чувстваш, все едно се пренасяш в друго време и пространство – на вечно лято.
Здравей, наистина прекрасен разказ… Няма смисъл да повтарям всичко, което останалите са казали…
Но ето ти преразказ от едн филм, в който може би ще откриеш правилния отговор на Онзи въпрос:
„Сватба. Шампанско, рози и хубава музика. Безброй досадни лели и един млад ерген сред гостите. Всяка една от лелите се изрежда да го смушка в ребрата и закачливо да попита „Ти ли си следващия?“ Той се опитва да се измъкне с някаква клиширана реплика.
Следваща сцена: Погребение. Вино, рози и тъжна музика. Нашият ерген застава да някоя от досадните лели смушква я в ребрата и пита невинно: „Ти ли си следващата?“
Надявам се, че няма да ти се сторя прекалено лоша с тази идея.
Хората често не си дават сметка какви са последствията от конкретните им думи, въпреки че в повечето случаи имат добри намерения. Не им се сърди!
Малко черен хумор не е излишен. 🙂 Кой е филмът?
П.П. Имаш прелестна рокля, която ти стои чудесно! Изглеждаш възхитително!
Мисля, че попаднах на блога ти от този на Градинко. Трябва да му благодаря
Не помня от кога не съм попадал случайно на толкова хубаво нещо в интернет. Пишеш страхотно, раздаваш се изключително. Направо ми се връща вярата в доброто, като чета такива неща. Поздравления и благодаря за споделените мигове 🙂
О, благодаря! 🙂
Гледам по-често да си слагам розовите очила, дано да е заразно. 🙂
Здравей, Йоана,
Толкова много неща искам да ти кажа, на първо място поздравления за всичко, което правиш!! Просълзих се няколко пъти, докато четох историята. Не за друго, а защото ме докосна истински, усетих себе си, усетих мириса на бабината ракла, спомних си за детството и за семейните събирания, на които се случва и да се посмеем и да се понамръщим……….. Това са спомени, които не се забравят до живот!
Аз също съм пренасяла торта от точка А до точка Б, пътувайки няколко часа и сменяйки не едно и две превозни средства :)), Е, накрая всичко завърши благополучно, важно е да запазиш самообладание, и да не зарежеш всичко по пътя :))) Много е готино да видиш лицата на близките си, минути преди тортата да бъде разрязана! Въпреки трудностите, знам, че в името на Истинската Торта, бих повторила „упражнението“!
Успехи ти желая от сърце, според мен, радваш много хора с този блог!
Благодаря за коментара, Милена.
Скоро ми предстои същото „упражнение“. Този път съм подготвена. 🙂
Хехе… Сетих се за тази торта и реших да издиря публикацията. Представям си… през какво си минала. 🙂 Сигурно сега си припомняш със смях, солидна доза облекчение и зрънце гордост. Тези трудности са една стабилна основа, която полагаме пред бъдещето. И така, някой ден се лекота ще постигаме неща, които преди време са ни се стрували направо невъзможни!
Йоана( нали по име най-харесваш ☺)
Най-хубвия пост евър! Толкова мило ми стана! Спомних си мускалчета, стара спалня, жегата през лятото, бързане, емоции!
Прекрасно и искрено 🙂 На един дъх го изчетох и сякаш искам още и още! Искам да знам за следващия ден, за почивката ти след това, за омазаните с торта физиономии ☺
Оххх, прекрасна, прекрасна!
Йоана,
Откакто се запознах с теб и кулинарния ти блог знам че има едно единствено спасение от тъгата,
която предизвиква най-вече липсата на човещина: и това е някоя пъстра, ароматна и красива историйка от теб!
А за тортата как ми се прияде, макар да не съм торто-фен.
Колкото за качените килограми, или недостатъчно свалени през летните месеци е виновна твоята книга.