Като ми стане криво хващам гората. „Да хвана гората“ е любим мой израз, който използвам когато искам да избягам от средата, в която се намирам в момента, от постоянно течащите мисли, в които имам чувството, че вече се задушавам. Самата среда ми стоварва едни и същи неща, които или започват да ми омръзват или не мога да издържа. Или и двете. И аз в такъв момент искам да избягам от тях. Може и да не е буквално в гората, но в този случай се озовах точно там.
В гората също така най-добре мога да чета. И понеже в този момент не знаех какво точно ми се чете, преди да тръгна хванах първата книга изпречила се пред очите ми. „9 зайци“ на Виргиния Захариева. Започнах да чета още по пътя и с изненада (може би и облекчение) установих, че от тенджерите и тиганите не мога да избягам. В първата част на книгата, авторката описва своето детство, преплетено в различни аромати, точно по мой вкус. И докато Виргиния разказва за възпитанието на строгата си баба, току вметне рецепта за картофи по чешки, доматена супа по манастирски или сладко от рози. Книгата на моменти ми се стори забавна, също като „Френски уроци„. „Ще приготвя тази супа“ – зарекох се аз и това, което ме впечатли, беше наличието на тамян. Тамян в супата!?
Книгата ме разсея малко, но не ми бе достатъчно да се отърся от чувствата обзели съзнанието ми напоследък. Време беше да се запътя към гората. И време беше да усетя безвремие. Не от липсата на ръчния ми часовник, който по принцип не свалям от ръката си, нито от липсата на Интернет и социалната група. Времето в мен трябваше да спре, точно като кадър от филм, който исках да разбера.
Събух се и стъпих на голата земя. А тя бе мека, на места топла, на места студена. Продължих да крача с мисълта, че ще извървя целия този път боса. Стъпвайки, земята под мен поемаше тежестта ми и плавно се огъваше под сгъвките на ходилата ми.
Преминавах ручеи и рекички отскачайки по равните и студени камъни. Спирах за миг, поглеждах нагоре и се взирах в мрачното небе. Облаците се движеха толкова бързо, че изведнъж аз самата се озовах в един облак. Сякаш се скрих от нещо.
Продължих напред по пътеката, спирах от време на време за да се усмихна на цветята и пак продължавах докато не стигнах до едно от езерата.
С пълни шепи загребах от ледената вода и наплисках лицето си. Като че ли някой ми зашлеви силен, разтърсващ шамар. Точно от това имах нужда. И точно в този момент времето спря. Мислите също спряха да текат. Аз съм свободна.
По пътя назад ходилата ми все още усещаха меката земя, но тя не усещаше мен. Аз съм свободна и сякаш се носих над тревата. Танцувам боса.
Дали се отърсих от всичко – все още не съм сигурна. Това, което със сигурност знаех, е че като се прибера в София трябва да си направя педикюр. А-а, да и доматената супа с тамян.
След педикюра можех отново да си обуя белите сандали и да започна да танцувам сред все същите, познати неща. Докато се изморя и се наложи пак да ги събуя… в гората.
Манастирска доматена супа
По идея от книгата „9 зайци“
Както вече казах, тази рецепта ме изненада с наличието на тамян. По-късно разбрах, че тамянът не се използва само за кадене в религиозните обреди, а и като лекарство и добавка към храната. Има противовъзпалително и болкоуспокояващо свойство и се прилага в Аюрведа.
В супата не остава специфична миризма или вкус от тамяна. Още повече ако е придружена с люта чушка. 🙂
Продукти:
- 1 глава целина
- 3 моркова
- 1 чушка
- 3 глави лук
- 2 стръка праз
- 5 големи розови домата
- 1 шепа фиде
- 1 чаена лъжица захар
- 1 зрънце тамян, стрито на прах
- 2 стръка пресен босилек
- сол и черен пипер
Целината, морковите, чушката, лукът и празът се нарязват на парчета. Слагат се в тенджера и се заливат с 1 литър студена вода. Слагат се на умерен огън и се варят около 1 час.
Бульонът се прецежда и в него се добавят настърганите на ренде домати, тамяна, захарта, фидето, цели листа босилек, сол и черен пипер на вкус. Супата се вари около 20 минути.
Сервира се с натрошено сирене и люти чушки.
П.П. Върнах се в София с премръзнали и мръсни крака. Не можах да ги измия просто със сапун и вода. Наложи се сериозен педикюр.
Книгата дочетох малко по-късно в София.
В съня си видях изоставените мисли да се реят над водата на онова езеро. Ако ми се мисли по тях ще отида да си ги взема.
Танцувам с бели сандали…
Още снимки във Flickr.
Между другото можеш да напишеш книга 🙂 Пишеш чудно…
Подготвям се.. отдалеч. 🙂
подкрепям ! 😀
Вдъхновяващо! Радвам се, че си открила книгата – тя ми е сред любимите! Имах и щастливата възможност да е запозная с авторката. Виргиния е също толкова „завладяваща“ като начина, по който пише. И супата е страхотна! А точно сега чета поста ти от един био-хотел до Разлог, където вечерях …какво? – доматена супа 🙂 Мда, явно трептим на една вълна! И мен днес ме обзе неопределимо желание „да хвана гората“ и така се озовахме тук, а сега чертая маршрута за утре – от хижа Без Бог през Попското езеро до Кременките езера…И като гледам снимките ти, сигурно ще се изкуша да походя боса 🙂
мен пък Виргиния на живо не ми харесва, една такава .. нахална ми се е виждала. Обаче книгатаа и ме умълча. А след това и онази с огледалата.. но 9 зайци ме върна към моето детство и тираниите.
Много ти хубав педикюра, Йоана
Тази книга собственоръчно си я избрах от книжарницата и докато четях първата част бях доволна,обаче нататък става много хаотично и за мен ,безсмислено…Твоят пост си е много хубав,за Близнак като теб(и мен:)))многостранния талант е нещо естесвено:))))))))))))))))))))))))))
От известно време се интересувам от кулинарните ти изкушения, съпругата ми Светла ми обърна внимание на блога ти, но и изскрени поздравления за босоходното приключение. Аз съм в този жанр отдавна – по планини винаги, а отскоро вече и навсякъде другаде :).
истинска свежест лъха от това разказче :-)) наистина планината прочиства
Обожавам 9 Зайци ! Една от най-любимите ми книги. Прочитам по малко всеки път когато съм носталгично настроена – за бабините манджи, ленените и чаршафи и дните прекарани с боси крака на село 🙂 Публикацията носи страшно положителен заряд 🙂 удоволствие е да чета твоите неща. Хубава и много положителна седмица
Лина
Наскоро четейки френски рецепти от книгата Mastering of french cooking също се сблъскахме с понятието тамян и се зачудихме как така тамян в ядене. Оказа се, че във френската кухня под тамян се разбира клонче чубрица. Та това ме усъмни дали авторката на книгата не е готвила по френска рецепта за доматена супа и да е взела тамяна за тамян…
Ами рецептата е българска, така че няма как да има грешка.
Освен това тамяна е смола, също като мастикс (мастиха), която се използва в много десерти.
Сигурно в манастирите слагат по зрънце тамян в манджата. 🙂
Йоана, много ми хареса разказът и снимките ти за планината/гората, която всички имаме нужда да „хванем“ от време на време. Разказът ти ми напомни за една друга книга, която чета от миналата година – „Бягащата с вълци“ – за дивата жена във всяка от нас, която има нужда да презареди батериите, за да може да продължи да твори и да чува собствения си глас във въртележката на ежедневието. Хубаво изглежда си се презаредила. Спорни творения!
Вълнуващ и много истински разказ, Йоана! Поздравления! А супата изглежда упомрачително вкусно 🙂
Под „тамян“ тук по-скоро се има предвид градинска мащерка – и на руски е „тимьян“, а и много отива на доматена супа. 🙂
Съгласна съм, че на доматената супа много би и отивало мащерка, но в рецептата се споменава „едно зрънце тамян“. Това зрънце няма как да е нито мащерка, нито чубрица, както се споменава в по-горен коментар.
Да, Йоана, съгласна съм. Тамянът, доколкото знам се прави от растителни смоли така, че има логика… и е интересно. 🙂
Йоана, замисляла ли си се да напишеш книга? Имаш вече един купувач. А, те вече го били предложили. Ако си се отказала, можеш пак да размислиш …
А пък как обичам доматена супаааа …
Здравей, Йоана 😉
Разказчето ти е много зареждащо, напомняш ми на мен самата… На мястото, където живея гората се намира буквално в задния ни двор. Много тясно свързана се чувствам с природата и се старая тази връзка да личи и в кухнята ми, така че разбирам за какво говориш 🙂 Затова и редовно чета блога ти и пробвам рецептите ти (край, издадох се), въпреки, че досега не съм се престрашавала да коментирам 😉
Впрочем, коя е планината, за която говориш? Аз ли не съм видяла (или запомнила) или наистина не пише…
Действието се развива на едно от Седемте рилски езера. 🙂
Радвам се, че приготвяш рецепти от блога и се надявам да продължиш да се вдъхновяваш от него.